Снимка Росен Донев

В оценки и в разговор с Вера Немирова

Милена Божикова

„Дама пика“ е сюжет-притча за проявленията на човешката природа в неминуемия й сблъсък с обстоятелствата – бит, обществени нрави, комплекси, страсти, емоционалност, възприятие. Руското творчество, пропито като цяло с дълбока религиозност, е много възприемчиво към темата за изкуплението, към взаимовръзките „престъпление и наказание“, причина и следствие, грях и смърт, високи идеали и социално дъно. Съдбовната фаталност и предизвиканото страдание са базисни теми в късния романтизъм и особено драматични през погледа на руския манталитет: в първо действие на операта „Дама пика“ героят на Чайковски – Герман пее: „Аз сам не знам какво се случва с мен. Изгубих се. Да се владея – нямам сили повече“. И в арията си от трето действие капитулира с репликата: „Какво е нашият живот? – Игра“. 

Сюжетът на „Дама пика“ разказва за слабостите на духа, които съкрушават живота, за сумата от избори, подреждащи съдбата, които смазват илюзиите и „малкия“ човек в обществото. Темата е тежка за преосмисляне и достойна за големи творци като Пушкин и Чайковски. Поетичният текст, може би и легендата под това име – са истории, които творецът избягва, но които „го намират и завладяват“. Композиторът дори първоначално „се съпротивлява“, отказва сюжета, което е изтълкувано тогава като страх от него. След което адаптира либретото към собственото си виждане. Сюжетът не е достъпен за всеки стил и музика – ето защо едноименната опера на Жак Халеви (1850) и едноименната оперета на Франц фон Супе (1864) са неуспешни и днес за тях дори не се говори. 

Операта на Чайковски редовно се ре-интерпретира по световните сцени. Във Варненската опера още се помни втората поред постановка от 1973 с премиера на 30 март, с екип от изявени творци: диригент: Недялко Недялков, режисьор: Емил Бошнаков, художник: Константин Радев, балетмайстори: Анаcтас Петров, Калина Богоева, диригент на хора Кръстан Мисирков. 

Близо 50 години след нея се състоя премиерата на третата постановка в историята на Варненската опера с екип също от ярки професионалисти: диригент-постановчик Павел Балев, режисьор – Вера Немирова, сценография и костюми - Юлиян Табаков, хореограф – Анна Пампулова, диригент на хора – Цветан Крумов. 

Третата постановка на „Дама Пика“ несъмнено беше събитие с много задачи и резултати. Освен отбелязването на 75-годишнината на оперния театър, тази премиера внесе различен стил във визията и драматургичното тълкуване. И това не се случва само на варненска сцена – все пак дистанцията от 50 години, равнозначна на две поколения, оказва влиянието си. За тези пет десетилетия тенденцията да се осъвременява възприятието на историческите драми се наложи устойчиво на европейските сцени, главно за да се изчисти историческата архаика (ако е налична), да се преакцентира въздействието и да се актуализира посланието на сюжета. С руското възприятие винаги е по-специфично и по-сложно, особено ако се отнася за Пушкин и Чайковски – гении на страдалческия дух в името на високите цели. Може би постановката от 80-те години на „Дама пика“ в Болшой театър, на която съм и личен свидетел, олицетворява руската същност и дух на времето си. Извън съзвездието от изпълнители-легенди – някои от тях ще спомена – операта беше решена в търсене на автентичност, в исторически контекст, съзвучен на разказа в нея, с много детайли, пъстра, в пълно сливане на дух-душа-същност-образ-съдба, утежнено в емоционален план, което е много по руски специфично. Диригент на постановката на Болшой театър беше Юрий Симонов, в ролята на Герман – Владимир Атлантов, Лиза – Тамара Милашкина (съпруга на Атлантов), Елецкий – Юрий Мазурок, Гряфинята – Елена Образцова, Полина – Людмила Шемчук. 

В Пушкиновия разказ обречеността, изгубената в силни чувства личност, назована от него Herr-Mann („Германн“ при Пушкин, Герман при Чайковски), устремена да получи любов в неравностойна социална среда, изглежда закономерна и тривиална в човешкия опит. Исторически сценичното решение, търсещо автентичност, прави по-разбираеми руските характери. След детския хор и хора на гувернантките например, дори само от първата поява на Герман, може да се предвиди участта му – дълбокочувствителна личност, избираща страданието пред рационалния избор, с утопична нагласа, подвластен на илюзии, обзет и пристрастен от и към силни емоции. Обобщено казано, той е човек, устремил се нагоре по път, който води надолу. Така е разчетена операта и в режисурата на Вера Немирова и сценографията във Варненската постановка – с наклонения подиум, на който всичко важно се случва, по който се минава в двете посоки, от който може да се падне, и извън който също се случват събития. Подиумът в центъра на сцената не само че я разполовява визуално, а и поставя няколко разделителни линии в сюжета – между индивидуалността и обкръжението, ниското и високото, страдащите и празнуващите, централното и периферното и пр. Самата режисьорка има точно това предвид. В личен разговор с нея тя сподели: „В операта винаги присъства компонентът на колектива – и това са хорът и балетът и те винаги илюстрират обществото, в което главните действащи лица живеят. И то е богатото общество, което иска най-вече едно – да си пръска парите за забавление, безсмислени партита, за да се изявят по някакъв начин. Но не виждат че са нещастни и вървят към пропастта. Герман се увлича по идеята да бъде част от тях и стига до невероятни крайности“. 

Така Вера Немирова намира знаково, редуцирано, осъвременено решение. Тръгва от партитурата и либретото и снижавайки сценичния детайл, тя засилва ролята на артиста и директното въздействие върху публиката. Докато в постановки като тази в Болшой театър от 80-те, зрителят активно е въвлечен в бита и атмосферата заради яркия и наситен мизансцен, тук при Немирова разсъжденията за случващото се и човешките взаимоотношения са извънконтекстуални и общовалидни. Ценен за варненската публика е и фактът, че тя е изпитала своя анализ на творбата повече от две десетилетия със световни личности-диригенти. През 2007 тя поставя за първи път „Дама пика“ със Сейджи Озава на диригентския пулт и артисти с утвърдено впоследствие артистично присъствие – Нийл Шикоф като Герман и Мартина Серафин като Лиза. Вера Немирова си спомня, че приема „съвсем друг аспект в сравнение с постановката сега“. Във Виена тя режисира следваща постановка на „Дама пика“ в началото на тази година също със забележителни артисти – Валери Гергиев на диригентския пулт, Дмитрий Головин като Герман, Олга Бородина като Графинята и Елена Гусева като Лиза. 

Немирова смята, че в тези постановки е намерила точни тълкувания, които остават като константни нишки във всеки следващ прочит: „Когато човек намери нещо въз основа на много дълги размишления, анализи, проучвания, той решава, че това е правилният път и друг няма. Но има чисто практични реализации на отделни моменти, пък и визуално. Като естетика също има, разбира се, различни решения“.

За знаците в поемата, операта и житейския прототип тя споделя още: „Има един много фатален триъгълник: старата Графиня, Лиза и Герман. Картите тройка, седмица и асо-дама пика играят ключова роля. Има 3 основни герои, има 7 действащи лица мъже и самотната Дама пика с уникална съдба – старата Графиня. Много интересно произведение. Във Виена за мен беше важен социалният аспект. Действието се развиваше в едно порутено сиропиталище, някаква сграда от миналото. Занимавахме се с историята на двореца на графиня Голицина – праобраз на старата графиня. Нейният дворец в наши дни е болнично заведение – между бароковите фасади са намерили място болнични легла, разхождат се руските медсестри. А срещу него точно, по ирония на съдбата, в една стара къща в Санкт Петербург пък умира Чайковски. И във Виена в центъра има един палат, в който се помещава сиропиталище. Когато се завръща старата графиня Голицина от Париж, тя получава реституирана тази къща и я превръща в игрален дом. Изгонва децата, те тръгват нанякъде с неизвестно бъдеще, а тя отваря там именно локал за богатите нейни гости „олигарси“.

Във варненската постановка В. Немирова извежда като водещ друг важен аспект, освен социалният в предходните постановки – това е психологическият. Според нея, елиминирането на детския хор в началото и хора на гувернантките има практични причини и заради новата концепция - за да пренасочи фокуса към вътрешния свят на героите. 

Чайковски обвързва „битието и страданието“, действието и последствията, суетата и приземяването. Има символика в смъртта на Лиза при композитора, вместо живота с друг, както е в поемата на Пушкин. Поетът все пак дава шанс на живота във финала, запазвайки героинята, докато Чайковски променя произхода й и приключва земния й път. Струва ми се, че символиката е в изкореняването на греха и раните му, подобно на библейските разкази за 40-годишното пътуване на Мойсей и евреите из пустинята.

В. Немирова има своя версия за двете интерпретации – поетичната и музикалната – на образа на Лиза: „Всъщност в тази история във Виена, която направих с детския дом, беше вплетена историята на Лиза. Има сцена, в която, паралелно с действието, богата двойка осиновява детенце. И то се връща със старата графиня на мястото, където е била дете. Това беше интересен аспект за мен – че Лиза всъщност не е истинската й племенница. Но при Пушкин финалът е малко по-оптимистичен – понякога смъртта е добра алтернатива вместо неудачния брак. За много хубава постановка се сещам по този повод, в Залцбург, на Ханс Нойенфельс – получава се чудно хубава картина: пристигат Елецки и Лиза в празно пространство, той пее „Вы так печальна, дорогая“ – речитатив и ария. Изведнъж от пода излизат маса и шест стола, той я кани да седне на тази трапеза, на която има сложени чинии за вечеря. И той продължава – започват да влизат деца, които сядат на столовете, прегръщат й краката, минават жени, които й носят бебета. И Лиза изведнъж се чувства задушена и заклещена в този семеен уют, обкръжена от безброй деца. След което тази маса изчезва с децата. Това е една цивилизационна интерпретация на семейния уют, който задушава свободата. Тази жена нищо друго не иска, освен да реализира своя копнеж да се събере с този, който я привлича… Елецки приземява Лиза. Интересен е този конфликт – Лиза не е банална, а много радикална жена. Жени като нея и Анна Каренина са често срещани еманципирани образи. Татко ми, например, е правил една „Дама пика“ през 60-те години в България и тогава, понеже е считал, че Герман е раздвоена шизофренна личност, го е оставил да лежи в лудница. Поставил е негов двойник, драматичен актьор, който през цялото време го следва. За времето си концепцията е била доста смела. А около 2000 година гледах парижката постановка на видео, в която Герман точно така е решен: той е в болнично легло, по халат, живее в собствен свят, побъркан – абсолютно в духа на същата идея след 40 години. Много интересни са подобни решения, след като между тях е нямало контакт. Идеите са като капсулирана енергия, те витаят в пространството и зависи колко си чувствителен, за да уловиш тези вибрации. Те са заложени в съдържанието на творбата и остава да работиш с тях. Защото ние имаме знанието да дешифрираме знаците от древността до днес“.

„Личността на Чайковски ме занимаваше много… И Герман – герой на този  свръхчувствителен композитор, получава един много богат чувствен свят. За разлика от Пушкин, където всичко е толкова „калкулирано“ – неговият Герман е студен и пресметлив. Във всеки случай, и двамата са раздвоени личности – и Пушкиновият Герман, и този на Чайковски са биполярни личности, които са разкъсани между една страст – играта на карти – и любовта към Лиза. И този герой стои в центъра, а самият Чайковски е плакал, докато е писал финала за своя герой. Съдбата на бедния човек е изключването му от обществото. Няма как да стигне до неговата мечта и трябва да играе. Когато научава съществуването на тайната за трите карти, тази идея вече му става фикс-идея и той започва да я преследва, забравяйки за първоначалната си цел. Така че в случая средството става по-важно от целта. И той полудява съвсем. Този процес на загубване на разсъдъка, на полудяване е заложен в партитурата изключително добре. 

Ето например баладата на Томски – казва му се, че има едно условие, свързано с тайната на трите карти, че този, който може да ги узнае от старата графиня, трябва да й стане любовник. И той – даже при Пушкин е така – си мисли дали пък да не го направи. Много интересно се развиват нещата с него, със старата графиня, защото и двамата по някакъв начин се усещат, поради факта, че споделят една и съща страст – играта – тя ги свързва и тя ги разделя. И това е един доста по-нестандартен прочит – графинята е твърде възрастна, често я показват и в инвалидна количка. Герман идва, изважда пистолет, тя получава инфаркт и умира. Тук има по-физическа трактовка на цялото, присъства любовната среща, която е заложена в баладата на Томски, на която Герман се хваща. Той забравя за Лиза и, когато накрая я отблъсква, тя търси своята гибел в студените води на Нева. Едва тогава той осъзнава какво е сторил, и някак композиторът му прощава./…/ Аз не обичам да раздвоявам вниманието си, защото ме интересува главната тенденция, най-прекия път към истината и същността. Гледам да извеждам идеите си най-вече от самата партитура. Да я изследвам, послушам, премисля…“

За осъвременяването на сценичните адаптации на творби от миналото има различни мотиви, сред които и нетворчески – да се спечели съвременната публика, да се пренесе фабулата от миналото в настоящето, да се елиминират сценичните послания в полза единствено на идея или образи, да се придаде общовалидност, да се внесат абсурди или просто да се заиграе с ефектен мизансцен и актьорски състав. На въпроса ми за режисурата на съвременни музикално-театрални опуси, както повечето автори ги самоопределят от Вагнер насам, Вера Немирова отговори: „Съвременна музика се поставя по-лесно, защото дава изключителна творческа свобода. А едва след като се справиш с натрупаните интерпретации и картини от играните преди няколкостотин години опери, тогава можеш да добавиш своя версия. Ту си съавтор, можеш да се вдъхновиш от класическите опери, ту си по-самостоятелен да ги разкажеш по свой начин. Даже си длъжен да внесеш нови картини и решения. Аз съм режисирала над 15 премиери на нова музика: „Празникът на агнетата“ в Хамбург по Елфриде Йелинек, Триптиха на Петер Ружичка – след операта „Целан“ (в Бремен и Букурещ) и „Хьолдерлин“ (в Базел) – ще завършим с третата му опера „Валтер Бенямин“ (в Дортмунд). Ружичка е на 75. Много сме свързани артистично. Първата ми постановка в живота беше на съвременен композитор – Кристоф Херцог – две вокализи за гласове и оркестър по либрето на неговата съпруга Кристине Брюкнер – „Диамантеният път“. Следват „Слугините“ от Джон Лан по Жан Жьоне на биеналето за нова музика в Мюнхен. Поставила съм Ектор Бара – каталунски композитор, автор на една опера „Пожертваният живот“ – копродукция на театъра във Фрайбург“.

На въпроса ми за личната си комуникация с мисленето на автора чрез конкретната творба, Немирова сподели: „Аз съм свързана с композитора – той е мой избор. Когато работя Моцарт, например, навлизам целенасочено в епохата, личните връзки, музиката“.

Съхранени са много интересни записки по операта „Дама пика“. Един от първите композитори, който получава като личен подарък от Чайковски копие на току-що отпечатаното първо издание на партитурата, е Сергей Танеев – високо поставен в руската школа заради признатото на европейско ниво теоретично наследство и капиталните му трудове като „Обратимият контрапункт на строгия полифоничен стил“ („Подвижной контрапункт строгого письма“) и „Учение за канона“. В знак на респект към Чайковски Танеев твърде детайлно изучава партитурата и посещава два от спектаклите. По белите полета той вписва много ценни професионални бележки. По повод на ариозото на Герман „Я имени ее не знаю“, прозвучала в оркестъра в партията на соло фагот, Танеев пише: „Неудачно е съотношението между вокалната и инструменталната част, което нерядко се среща при Вагнер: оркестърът пее, а певецът подпява нещо подобно, което съвсем не е нужно от музикална гледна точка. Моцарт в подобна ситуация би написал речитатив (по-скоро сух, а не ариозен), и добре би направил“. Относно трета картина (сцената на бала и репликите: „Наш Герман снова нос повесил“) Танеев отново коментира уместността на певческите партии: „Това, което се пее тук, не се отнася до музикалната мисъл. Музиката само би спечелила, ако се премахне вокалната партия. Следователно подходът в композицията е неправилен“. 

Танеев приема за резонно единствено директното, непосредствено и синхронно съответствие между музика, текст, драматургия и действащи лица в конкретния момент. „Колко е странно – казва Танеев – по време на такава нежна мелодия да се чуват думите „Каква вещица!“ – преди баладата на Томски и по повод на графинята. Танеев категорично не е съгласен с паралелното водене на вътрешни и външни характеристики – както той ги нарича, съответно главни и второстепенни действащи лица. 

В. Немирова работи по постановки в България от 2008 г. Сътрудничеството си с Варненската опера тя оценява като благоприятно (даващо й изключителна свобода за разгръщане на пълния потенциал) и насочено към изграждане на структури за работа. Подготвя партньорство с редица немски театри – като този в Нюрнберг, откъдето ще бъдат доставени декори за следващата постановка на Немирова във Варна. „Хитрата лисичка“ на Яначек се подготвя за края на 2023 година, след нея и „Летящият холандец“ на Вагнер, в сътрудничество с театъра в Магдебург, за които тя предвижда абсолютно ясна нова естетическа визия и съдържателна концепция. Немирова обвързва избора на „Дама пика“ и с артистичния състав. За ролята на Лиза тя избира Ирина Жекова, заради потенциала да „откликва на идеите, да ги възпроизвежда много добре и да ги превръща в собствени“.

Варненската постановка е навременна, удачна в избора на екип, ценна заради мащаба на самата творба и на неотменимите закономерности в живота. Нормалността или „здравият разум“, както казва С. Танеев, намесвайки се отново в партитурата на Чайковски, е ключът към приемливите решения. В изрично подчертана бележка на страниците на партитурата Танеев казва: „По време на самата творба не трябва да се внушава нищо, което би противоречало на здравия разум“. 

 „Дама пика“ е безкрайно поле за разсъждения, наред с тези при Хамлет и Фауст – за нормалността, трудността на избора, на преодоляването, цената на компромиса и като цяло – отново за човешката природа. 

Проф. д.и. Милена Божикова, Институт за изследване на изкуствата, Българска академия на науките

Други текстове на Милена Божикова в сайта:

"Ромео и Жулиета" на Гуно във Варненската опера

Симпозиум „Френски модернизъм“ на „Варненско лято“’22

Публикацията е част от Проекта "Фестивален дневник" с финансовото съдействие на Национален фонд "Култура".