Снимка Росен Донев

Отзвук от кръглата маса „Фестивалите: творчески колаборации. Възможности за фестивални маршрути и съвместни проекти“ в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ на 10 юни.

Термини, дефиниции и стандарти

Художествените фестивали са празници за оценка и честване на човешките способности в изкуствата. Чрез тях се обменят идеи, споделя се ценен опит и се създава възможност за преклонение пред традициите, но също и оспорване на безкритично установени стереотипи с експериментални или авангардни средства. Фестивалите манифестират локална, национална и цивилизационна идентичност и по този начин участват активно в дебата за хуманизиране на обществените отношения. Те са част от местното развитие - в културата, образованието, икономиката, социалните дейности и градската среда. Заедно с това са форуми за солидарност, професионално насърчаване и създаване на образована, компетентна публика.

Стандартите за качеството, а от там и за така дискутираната днес категоризация на фестивали, се основават на: ясна художествена идентичност, мисия и собствена програма; разпознаваемо име, профил, селекция, периодичност, място и специфична атмосфера. Фестивалът се нуждае от автономен екип, прозрачност на финансирането, публичност, партньорства, наблюдение и оценка. Програмата следва да предлага уникалност, ново творчество, плурализъм на участници, дебат и диалог с други форуми. Към артистите се изисква професионална грижа, а към публиката - включване, информираност, комфорт, достъпност, сигурност и екологична отговорност. Именно тези стандарти превръщат фестивала от сбор събития в устойчива културна институция с обществена стойност.

Темата на кръглата маса „Фестивалите: творчески колаборации. Възможности за фестивални маршрути и съвместни проекти“ поставя важен, но и проблематичен въпрос: доколко фестивалите могат да бъдат свързвани в общи маршрути, партньорски мрежи и съвместни инициативи, без това да обезличи тяхната самостоятелност, художествена специфика и критическа функция.

В конкретния контекст понятието „маршрут“ следва да се разбира не само като туристическа или културна карта, а и като възможност за мултиплициране на скъпоструващи гостуващи продукции в повече от един град. Подобен модел има прагматични основания: може да оптимизира разходи, да разшири достъпа до международни продукции, да създаде партньорства между фестивали и да увеличи възвръщаемостта на публичните и частните инвестиции. Същевременно той съдържа и сериозни рискове. Ако се прилага механично, маршрутът може да превърне фестивалите в спирки от турне, а не в самостоятелни културни събития със собствена идентичност, публика, контекст и мисия.

Фестивалът не е просто дата в културния календар, а особена форма на хронотоп, в която се срещат артисти, публики, институции, градска среда, традиции, експеримент и публична оценка. Същевременно фестивалните събития могат да възпроизвеждат и редица деформации: зависимост от конюнктурно финансиране, подмяна на съдържанието с реклама, формално отчитане на публични средства, слаба грижа за публиката и краткотрайна видимост без трайна културна следа.

От представените дефиниции произтича важно институционално разграничение. Фестивалите трябва да бъдат „на една ръка разстояние“ от нездрави корпоративни интереси. В още по-голяма степен това изискване е валидно спрямо властовите отношения. Затова, когато общината се явява пряк организатор на фестивал, възниква проблем. По презумпция общинската администрация е субект на публични политики: да създава условия, правила, приоритети, механизми за финансиране, наблюдение и оценка. Общинската администрация не би трябвало едновременно да бъде и продуцент на фестивално съдържание, защото подобна двойнствена роля размива отговорностите. Когато една и съща администрация организира, финансира, оценява и отчита фестивали, се създават предпоставки за конфликт на интереси, неравнопоставеност между участниците и затруднена публична отчетност.

Публичните културни институти за регулярно творческо производство на сценични изкуства също е неуместно да бъдат организатори на фестивали. Тяхното предназначение е да  поддържат репертоар, развитие на състави, подготовка и представяне на представления в рамките на устойчив художествен процес. Фестивалът предполага специфична мисия, селекция, публична рамка, времева концентрация, плурализъм на представени продуценти, оценъчен механизъм и ясно разграничима идентичност. Затова, когато публичен културен институт започне да се ситуира като самостоятелен фестивален организатор, границата между фестивал, сезонна продукция, тематичен цикъл и разширена репертоарна дейност се размива.

Това не означава, че публичните културни институти и общината нямат място във фестивалната среда. Напротив - те могат да бъдат ключови партньори, домакини, изпълнители, доставчици на инфраструктура, гаранти на публичния интерес и носители на специфичен художествен или административен ресурс. Но участието им следва да бъде ясно позиционирано спрямо мисията на фестивала, а не да подменя фестивалната идентичност с разширена институционална програма или с административно продуцирано събитие. В противен случай се създава неяснота: кое е фестивал, кое е сезонна продукция, кое е тематичен цикъл, кой носи отговорност за селекцията и как се гарантира равнопоставеността при публичната подкрепа.

Затова понятието „творческо сътрудничество“ трябва да се употребява внимателно. То не бива да се разбира като автоматично добро. Не всяко партньорство създава стойност. Понякога сътрудничеството може да бъде само административна формула, проектно изискване или комуникационна фасада. Важното е дали то води до подкрепа на таланта, ново художествено съдържание, по-добра публичност, по-широк достъп, по-устойчиви професионални връзки и по-ясна отговорност към града и публиката.

За „Варненско лято“ 

Международният музикален фестивал „Варненско лято“ е правоприемник на Народните летни музикални тържества, основани през 1926 г. от Варненското културно-просветно читалищно дружество, а след 1935 г. - и до прекъсването им след 1939 г. - реализирани с активното съдействие на Варненската община. Възстановяването на форума през 1957 г. се осъществява от Концертна дирекция „Музика“ в партньорство с Държавна опера – Варна, Варненската филхармония и Община Варна. Оттогава се утвърждава и наименованието „Варненско лято“, определен като „летен сезон, предназначен за отдиха на трудещите се“.

Програмата през този период е еклектична. Най-голям дял в нея заема операта, но важно място имат още камерните и симфоничните концерти, театърът, развлекателно- вариететните програми, наричани „естрада“, фолклор, модните ревюта, спортът, филмите и други публични прояви. В рамките на „Варненско лято“ възникват и някои от най-значимите фестивални инициативи на града: Фестивалът на българския филм, наречен впоследствие „Златна роза“ /1961/, Международният балетен конкурс – Варна /1964/ и Международният фестивал на червенокръстките и здравни филми /1965/.

През 1966 г., със специално управленско решение се създава Международният музикален фестивал „Варненско лято“, профилиран в областта на симфоничната и камерната музика, операта и балета. Основен ангажимент към неговата организация има Варненската община. Показателно е, че още тогава се осъзнава необходимостта от защита на името и времевия периметър на фестивала. В архивна бележка се постановява по време на провеждането на „Варненско лято“ да се забрани на централните институти и организации да провеждат каквито и да е мероприятия под името „Варненско лято“. Това свидетелства, че рискът от припокриване, паразитно използване на името и конкуриращи се събития не е нов, а е разпознат още в процеса на институционалното профилиране на фестивала.

През 1987 г. фестивалът се приобщава към Европейската асоциация на музикалните фестивали, създадена през 1952 г. в Женева от швейцарския философ Денис дьо Ружмон и видния украински диригент Игор Маркевич. След промените, през 1991 г., организацията се преименува в Европейска асоциация на фестивалите за музика, театър и танц. Във Варна тази промяна се възприема и като възможност „Варненско лято“ да се отвори към други изкуства. Така българският театър получава шанс да постави началото на най-престижния си форум. В началото на 1990-те години България се отваря към света, а театралното изкуство изпитва остра нужда от по-активна международна легитимация.

След своеобразно тестване чрез летен сезон във Варна на Малък градски театър „Зад канала“, през 1992 г. се създава Българската асоциация за театър, която поставя началото на първото издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ през 1993 г. Също през 1992 г., по инициатива на фолклорната общност, се поставя началото и на Международният фолклорен фестивал, като своеобразно продължение на Празника на песните и танците /1961–1983/. Установяването на Анатолий Вапиров във Варна е в основата на джаз фестивал, насочен към съвременна авторска музика. Постепенно първоначалната идея за Международен фестивал на изкуствата „Варненско лято“ с общ мениджмънт се оказва нереалистична. Всеки от фестивалите заживява собствен живот — по начин, който напомня процесите от 1960-те години, когато в широката рамка на „Варненско лято“ възникват самостоятелни фестивални форуми.

Каква е ситуацията днес? Музикалният и фолклорният фестивал продължават да се организират и финансират целево от Община Варна. Театралният фестивал и джаз фестивалът се организират от създадени за целта нестопански организации и се финансират от местния Фонд „Култура“. Съществуването на всеки от фестивалите „Варненско лято“ има своите исторически и организационни основания. В същото време обаче това поражда траен проблем в публичната среда: името „Варненско лято“ започва да функционира едновременно като историческа музикална марка, театрална платформа, фолклорен форум, джазова сцена, по-широк фестивален знак и част от културния образ на града. Така се създават конкуриращи се представи за традицията, художествената идентичност и културната памет на Варна.

Този проблем се усложнява допълнително от намесването на „Опера в Летния театър“, фактически организиран от Държавна опера - Варна, но финансирането от местния фонд  „Култура“ се насочва към частно търговско дружество. „Опера в Летния театър“ има своите художествени и репертоарни основания, но те могат да бъдат защитени най-убедително не чрез самостоятелно фестивално позициониране, а като изнесена лятна продукция на Държавна опера – Варна или като тематична програма в рамките на Международния музикален фестивал „Варненско лято“. Именно така може да се постигне яснота: от една страна се запазва мисията на Държавна опера - Варна като публичен културен институт с регулярно творческо производство; от друга - се укрепва историческата и художествена идентичност на музикалното „Варненско лято“.

В тази ситуация обаче проблемът вече не е само в художественото припокриване или в календарното съвпадение. Когато инициативи, фактически свързани с Варненската опера, се реализират през други юридически лица, а публичното финансиране се насочва към тези външни организации, възникват сериозни въпроси за прозрачността на управлението. Ако реалният художествен, кадрови и институционален ресурс е на Държавна опера – Варна, но формалният получател на средствата е друга структура, се размива границата между публичен културен институт, фестивален организатор и външен продуцент.

Допълнителен проблем възниква, когато ръководителят на публичния културен институт е едновременно и общински съветник. Подобна двойна позиция поставя въпроса дали не се създават условия за конфликт на интереси, особено когато събития, свързани с института, получават публична подкрепа чрез други организации. Тук не е достатъчно да се отчита само художествената стойност на проявите или техният зрителски успех. Необходимо е ясно да се установи кой реално организира събитието, кой получава средствата, какви ресурси на държавния културен институт се използват, как се отчита тяхното участие и дали останалите кандидати за публично финансиране са поставени при равни условия.

Когато различни събития се разполагат в сходни пространства, сезони и комуникационни канали, без ясно разграничаване на техния статут, организатор, художествена мисия, институционална принадлежност и финансов механизъм, възниква риск от паразитиране върху вече утвърдени имена. Това не е само комуникационен проблем. То засяга начина, по който се управлява културната памет, как се разпределя публичното внимание, как се легитимират институциите пред публиката и как се използват публичните ресурси.

Още по-неуместен е казусът с финансираното от Община Варна събитие „Международен балетен форум“, за който трудно се намират следи в интернет, но щедро се финансират от общинския фонд „Култура“ проекти с подобно съдържание на частно търговско дружество. Фактически събитието се ситуира в поле, силно обвързано с Варненската опера, нейния художествен ресурс, публичен авторитет и управленска среда. Именно тази двойственост поражда съмнения за прикрито институционално продуциране чрез външен юридически субект. В подобен случай основните въпроси са неизбежни: кой е действителният продуцент на събитието; каква е ролята на Държавна опера – Варна; какви публични ресурси се използват; кой получава средствата; как са отчетени те; и как се гарантира, че общинското финансиране не обслужва неясна корпоративна или посредническа схема.

Ако се следва представената дефиниция за „фестивал“, подобен форум не може да бъде убедително защитен, когато липсват достатъчно ясни публични данни за период, съдържание, селекционен принцип, програмна логика, институционална необходимост и реален организаторски капацитет.

Допълнителната чувствителност идва от балетната идентичност на Варна. Ако се следват стандартите на утвърденото брандиране на града като „световна столица на балета“, употребата на балета във фестивалния календар трябва да бъде изключително предпазлива и внимателна. Балетната тема във Варна не е свободен комуникационен ресурс, а носи паметта, авторитета и международната легитимност на Международния балетен конкурс – Варна. Затова всяко ново събитие, което използва балета като символен капитал, следва да бъде ясно разграничено от конкурса, да има безспорна художествена логика и да не създава впечатление за заместване, продължение или институционално присвояване на вече утвърдена марка.

И тук логично стигаме до преустановения Международен балетен конкурс – Варна. Той е едно от най-престижните международни събития за сценични изкуства в България и важна част от световната история на балета. Неговото прекъсване не е просто липса на поредно издание, а прекъсване на културна институция с международен авторитет. В този смисъл всяка неясна или нерегламентирана употреба на сходни наименования следва да бъде разглеждана като проблем на културната политика, институционалната отговорност и защитата на натрупаната символна стойност.

Казусът е важен не само сам по себе си, а като симптом. Той показва как липсата на активна институционална реакция може да доведе до размиване на отговорности, неясно ползване на културни марки, отслабване на международния авторитет на събития, изграждани десетилетия, и навлизане на неясни корпоративни субекти в поле, което би трябвало да бъде защитено от високи професионални и публични стандарти. Когато една утвърдена фестивална марка не е защитена, документирана и управлявана с ясна публична отговорност, тя може да бъде използвана фрагментарно — като комуникационен ресурс, без да се поема грижа за нейната история, легитимност и бъдеще.

Анализ и оценка

Дигиталният каталог на фестивалите https://varnafestivals.eu/  добавя към тази теоретична и критическа перспектива практическа основа. Платформата не е само информационен сайт, а опит за дигитален каталог, аналитична среда и публична памет за фестивалите във Варна. Особено значение има създаването на Фестивална академия – Варна през 2022 г. като неформална инициатива. Академията поставя акцент върху систематизирането на нематериалното културно наследство, популяризирането на фестивалната теория, създаването на професионални стандарти, независимата оценка, публичния дебат и отличаването на добри практики.

Докладите и наблюденията за отделните години - 2022, 2023, 2024 и 2025 - показват постепенното изграждане на по-зрял аналитичен модел. Преди това, през 2021 г. акцентът е върху дигиталната публичност и видимостта на фестивалите. През 2022 г. фокусът се измества към публичното финансиране. Съпоставянето на различните фестивали и източници на подкрепа показва не само различните мащаби на финансиране, но и необходимостта публичните средства да бъдат обвързани с по-ясни резултати — качество на програмата, достъпност, архивиране, партньорства, грижа за публиката, международна видимост и дългосрочно въздействие. В този смисъл въпросът не е единствено кой колко получава, а как финансирането създава трайна културна стойност.

Данните за 2023 г. разширяват наблюдението към по-детайлно проследяване на организациите, кандидатстването и различните източници на ресурс — Община Варна, Министерство на културата, Национален фонд „Култура“ и други публични механизми. Този етап показва, че фестивалната екосистема не може да бъде разбрана само през календара на събитията. Тя трябва да се анализира през статута на организаторите, местната или външната им регистрация, вида на дейността, достъпа, обхвата, партньорствата и публичната видимост.

Докладът за 2024 г. вече оформя цялостен модел на наблюдение. Той съчетава историческа перспектива, дефиниция на фестивала, анализ на организаторите, административен капацитет, икономически показатели, публичност, анкетно проучване, изводи и предложения.

През 2025 г. сравнителният подход спрямо предходните години позволява да се мисли вече не само за отделни събития, а за динамика. Очертават се устойчиви тенденции: силна концентрация през летния и ранноесенния сезон, водеща роля на музикалните фестивали, видимо присъствие на киното, танца и визуалните изкуства, както и необходимост от по-прецизна работа с по-слабо представените сфери — литература, наследство, детски и младежки формати, социални и екологични теми.

Типове маршрути

Именно тук възниква възможността за фестивални маршрути, пречупена през критичен поглед. Фестивалният маршрут не бива да се свежда до туристическо пакетиране на събития, до механично подреждане на дати или до рекламна карта на града. Още по-малко той трябва да бъде само схема за пренасяне на готови продукции от град в град. Ако липсва съдържателна логика, маршрутът може да се превърне в повърхностна комуникационна схема. Неговият смисъл е да откроява реални връзки - исторически, жанрови, пространствени, образователни, социални и дигитални.

В този смисъл могат да се мислят няколко типа маршрути. Първият е исторически - от Народните летни музикални тържества и Международния музикален фестивал „Варненско лято“ към съвременната фестивална карта на града. Вторият е жанров - музика, кино, театър, танц, визуални изкуства, литература, наследство и мултидисциплинарни форми. Третият е пространствен - Летен театър, Фестивален и конгресен център, Морска градина, музеи, галерии, читалища, независими пространства, квартални сцени и открити градски зони. Четвъртият е образователен - свързване на фестивалите с училища, университети, майсторски класове, критически ателиета, доброволчески програми и младежки публики. Петият е дигитален - общ календар, база данни, архив, карта, публични профили и проследими резултати.

Съвместните проекти между фестивалите могат да преодолеят една от основните слабости на културната среда - фрагментираността. Вместо всеки форум да се бори самостоятелно за публичност, публика и финансиране, фестивалната екосистема може да създава общи комуникационни кампании, споделени образователни програми, резиденции, междужанрови продукции, критически платформи, дигитални архиви, програми за доброволци и координирани международни партньорства. Но това има смисъл само ако съвместността не заличава различията, не подменя художествената отговорност и не се превръща в самоцелна проектна реторика.

Необходимо е и по-критично разбиране за публичната подкрепа. Финансирането на фестивали не трябва да се изчерпва с едногодишни проектни решения, които често произвеждат несигурност, зависимост и формално отчитане. То трябва да бъде обвързано с по-ясна визия, средносрочно планиране, измерими индикатори и оценка на въздействието. Фестивалите работят едновременно в сферата на изкуствата, градската среда, туризма, образованието, икономиката, социалното включване и културната памет. Затова те изискват политики, които надхвърлят административното разпределяне на средства.

Основният извод е, че Варна вече разполага с предпоставки да мисли себе си като фестивален град не само исторически, но и управленски. Налице са традиция, жанрово разнообразие, дигитален каталог, аналитични доклади, публичен дебат и институционални партньорства. Но също така са налице и сериозни рискове: размиване на идентичности, неясно ползване на утвърдени марки, припокриване между различни фестивални и институционални инициативи, недостатъчна защита на културната памет и липса на последователна държавна реакция при проблеми от национално значение.

Следващата стъпка е тези елементи да бъдат превърнати в система - с ясни фестивални маршрути, споделени стандарти, обща публичност, трайна памет и съвместни проекти. Но това трябва да се случи не чрез административно окрупняване или рекламно пакетиране, а чрез разграничаване на идентичности, защита на исторически марки, прозрачност на финансирането, яснота на организаторите, качество на програмите и реална грижа за публиката. В тази система публичните културни институти следва да бъдат партньори и носители на художествен ресурс, но не и да подменят фестивалната форма със собствено регулярно производство.

Бъдещето на фестивалите не е просто в повече събития, повече партньорства или повече маршрути. То е в по-смислени и по-отговорни връзки между тях. Когато фестивалите се мислят критично — като маршрути, мрежи и съвместни проекти - те могат да произвеждат не само програма, а културна памет, градска идентичност, професионални стандарти, нови публики и устойчиви форми на обществено участие.