Снимка:  Стефка Янорова в „Слон в стаята“ . Театър 199 „Валентин Стойчев“

Мира Гайдарова

34-тият международен театрален фестивал „Варненско лято“ се проведе от 1 до 11 юни. И тази година фестивалът следваше ясно установена посока и цел — да представи пред жадната за култура варненска публика най-доброто от българската сцена през изминалия сезон.

Неофициалното начало беше поставено още на 31 май с представления от паралелната програма, създадени от трупите на Държавна опера – Варна, Куклен театър – Варна и Драматичен театър – Варна.

Откриване с „Малката Англия“

За официалното откриване в основната селекция беше избрана „Малката Англия“ — постановка на Народния театър „Иван Вазов“ с режисьор Диана Добрева и драматизация на Александър Секулов.

Когато влязох в основната сцена на Драматичния театър „Стоян Бъчваров“ - Варна, нямаше нито едно свободно място. Залата беше изпълнена с репортери, журналисти, организатори на фестивала и, разбира се, с многобройна публика. Фестивалът беше открит от заместник-кмета на Варна София Колева и директора на Театрално-музикалния продуцентски център Даниела Димова.

Откриване на фестивала. Снимка: (1) Facebook

Всички отправиха топли думи към Цветана Манева и подчертаха нейния дълбок принос за съществуването на фестивала. След това представлението започна.

Постановката е първата сценична адаптация на романа на Йоанна Каристиани, удостоен с Националната награда за литература в Гърция през 1998 г. Действието се развива на гръцкия остров Андрос, наричан „Малката Англия“ заради значението му като мореплавателна връзка между Гърция и света през двете световни войни. Островът е дом на моряци, капитани и техните семейства. Сценографията на Марина Райчинова редува къщата на централното семейство и каменния площад в сърцето на острова — два образа, изградени в характерната гръцка естетика. Кръговият механизъм на сцената сменя техните позиции и създава едновременно илюзия за остров и усещане за затворен кръг, в който живеят неговите обитатели: вдовици на капитани и моряци и жени, които с години не губят надежда, че мъжете им ще се върнат. Андрос е подслон за завръщащите се и своеобразно заточение за онези, които чакат.

Сценография на Марина Райчинова.

Снимки: личен архив

В основата на историята е неосъществената любов между най-голямата дъщеря и капитана на кораба „Малка Англия“, който по-късно се жени за по-малката ѝ сестра. Действието обхваща петнадесет години, през които съдбите на героите се разгръщат пред очите на публиката. Тайната на любовта е известна само на зрителите, но остава скрита за останалите персонажи. Подобно на добър роман, постановката е завладяваща и опияняваща. В нея е представен човека, който обича, мечтае и носи в себе си море от емоции, без да може да ги изрази заради социални норми и житейски обстоятелства. Режисурата на Диана Добрева сякаш разгръща страниците на романа пред зрителя и го кара да иска още и още. Историята съдържа дълбините на водата, кръговрата на живота и неосъществените мечти, понякога свързани с друго човешко същество. Тя показва и жестокостта, породена от семейните представи за добро, както и това, че един житейски урок, валиден за един човек, може да се окаже пагубен за друг. Особено ясно това се вижда в образа на майката на двете сестри. Докато чака съпруга си да се върне от море, тя поема цялата отговорност за отглеждането на дъщерите си и започва да решава съдбите им. Личният ѝ опит я е научил, че обичта не е достатъчна и че парите носят сигурност. Това се превръща в нейна житейска философия. Така тя забранява на дъщеря си да се омъжи за човека, когото обича, и това поражда основния конфликт в постановката.

Можем ли да обичаме повече от един човек едновременно и обичаме ли всекиго по различен начин? Двете сестри са омъжени и обичат съпрузите си, но остава въпросът дали съществува една неизживяна и изгубена любов, която никога не утихва. Подобно на кръга, тя не спира да се върти и носи духа на нестихващия морски вятър.

„Изгубеното е вечно. Намереното можеш да го изгубиш отново.“

Докато гледах постановката, се питах дали тя е актуална и днес. Позволяваме ли си все още да обичаме толкова силно? Имат ли емоциите ни същия интензитет? Познато ли ни е чувството на изгарящата любов, или то е останало само в романите? 

Друга пиеса от фестивалната програма — „Евридика“ на Театър „Българска армия“, режисирана от Иван Урумов — отново разказва за изпепеляваща любов между двама млади артисти. Любовта на Орфей и Евридика ги отвежда към отвъдното. Орфей избира смъртта, за да остане с любовта на живота си. Иронично е: любовта принадлежи на живите, но без нея животът понякога изглежда непоносим.

„Любовта е по-тежка от смъртта, по-силна от вятъра“, казва бащата в „Малката Англия“.

И двете произведения представят любовта като самозапалваща сила. Трудно е да си представим, че в нашето модерно време, когато имаме свободата да обичаме и да бъдем каквито желаем, все още търсим отговори за любовта. И все пак се припознаваме в тези истории.

В последната сцена по-малката сестра държи в обятията си своята умираща от мъка сестра и ѝ казва: „Ако майка ни беше обичана, ако тя обичаше, ако… ако всичко беше друго.“

Ако всичко беше друго.

„Малката Англия“ беше силно начало на тазгодишния фестивал. Представлението оставя зрителя с много емоции и въпроси, на които сам трябва да отговори. Актуално ли е то за днешните души? Да — за онези, които чувстват силно и обичат, но и за онези, които не искат един ден да си кажат: „Ако всичко беше друго.“ Екипът и актьорският състав заслужиха силните овации след спектакъла. Всичко беше на високо ниво и успя да ме завладее въпреки продължителността от два часа и половина.

Снимка: (1) Facebook

Постановката засяга и много други въпроси отвъд романтичната любов: надеждата, саможертвата в името на семейството, общата гибел на близките и отражението ѝ върху психиката на общността.

„Евридика“: любовта между мита и настоящето

„Евридика“ от Жан Ануи поставя други въпроси за любовта. Режисьорът Иван Урумов сякаш се стреми най-вече да осъвремени митичния разказ за Орфей и Евридика — двама млади хора, които се срещат наивно, почти по детски, и намират спасение един в друг. Сценографията и костюмите са въздействащи — цветни и в синхрон с младостта и жизнеността на героите, които присъстват и в най-незначителния детайл на сцената. Гарата е мястото, където персонажите се срещат и разделят. Актьорският състав е пъргав и оживен и създава иронична атмосфера около представата за това какво означава да бъдеш „възрастен“. Най-земни се оказват именно младите Орфей и Евридика. Тя е облечена в елегантен бял костюм, а той — в черна риза и широки панталони. На пръв поглед изборът може да изглежда случаен, но в театъра всичко има цел. Когато търсиш смисъл, винаги можеш да го откриеш.

Снимка: „Евридика“ – Театър „Българска армия“

Двамата приличаха на Ин и Ян — две души, които са се намерили и търсят смисъл, по-висш от живота, който са водили дотогава. Те откриват спасение в нещо по-важно от самите тях — споделения живот. Но илюзия ли е любовта им? Илюзия ли е да подариш живота си на друг човек?

Осъвременяването на текста обаче остана като лек бриз в затихнал следобед. Наивността на младата романтична любов съществува и днес, но сляпата отдаденост, при която си готов да подариш живота си, за да бъдеш с другия, изглежда като опасен път в нашето време. Когато Орфей разговаря със Смъртта и избира да остане с Евридика, възрастна жена от публиката прошепна на приятелката си: „Е, какъв пример дава това?“. И беше права. Във време на безразличие, войни, разруха и разделение поне любовта би трябвало да ни води към светлината. Този финал на една пиеса от миналия век сякаш беше останал затворен в собственото си време и не звучеше убедително днес.

Актьорската игра, костюмите и сценографията изграждаха красиво произведение, но то оставаше затворено в епохата си и трудно можеше да бъде възприето като ориентир за настоящето. Самоубийството, идеализирано чрез любовта, беше ненужно естетизирано. В залата се усещаше тревожното чувство, че сме видели нещо нередно.

Живеем в друго време.

Режисьорът можеше да обърне повече внимание на илюзията за любовта, на нейната възможна измамност и на поривите, към които тя може да тласне човека. Ако тази линия беше развита по-последователно, самоубийството на Орфей би могло да бъде прочетено като следствие от идеализъм и наивност. Тогава посланието на постановката щеше да бъде за границите, които не бива да прекрачваме, а не за пределите, до които можем да стигнем.

Осъвременяването не се изчерпва с промяната на епохата, в която се развива действието. То предполага и нов прочит на текста, чрез който ние като общност да приложим поуките, натрупани от времето на неговото създаване досега.

„Деветдесет“: любовта след раздялата

В търсенето на общите теми на фестивала бих включила и още едно представление за любовта — „Деветдесет“ от Джоана Мъри-Смит. Това е съвременна психологическа драма за любовта и раздялата, режисирана от Ивайло Христов и представена от Младежкия театър „Николай Бинев“. Действието се развива в една стая — ателието на съпругата, изиграна от Кристина Янева. Часове преди предстоящата му сватба тя моли бившия си съпруг, в ролята Владимир Карамазов, да дойде при нея, за да изяснят неизговореното, пропуснатото минало и болката, която все още ги свързва. Тя иска точно деветдесет минути от времето му.

Пиесата е от онези произведения, в които зрителят влиза бързо и леко, без да е необходимо предварително да си задава много въпроси. Силната актьорска игра ни потапя в общите спомени на двойката — тяхното начало, техния край и причината за раздялата. Тук любовта е представена на друго ниво: без наивност и без розови очила. Това е любов, преминала отвъд романтичната представа и издържала изпитанието на времето. Но достатъчна ли е само любовта?

„Винаги съм те обичал, но никога не съм те харесвал“, казва героят на Владимир Карамазов на бившата си жена.

Орфей се жертва за съвършената любов, но в реалността тя много по-често означава да освободиш човека, когото обичаш.

Снимка: „Деветдесет“ | Младежки театър „Николай Бинев“

Общият живот е научил двамата герои да се приемат такива, каквито са, и да отгледат дете заедно. „Ние създадохме един цял свят“, се казва в пиесата на Джоана Мъри-Смит. И наистина е така. Влюбените и обичащите се хора създават малки светове, в които живеят заедно. При сблъсъка с реалността обаче тези светове могат да се разпаднат или да се разширят. Режисьорската линия деликатно насочва зрителя към мисълта, че любовта им е обречена заради различията в характерите — а те са много. Постепенно, връщайки се назад в миналото заедно с героите, разбираме, че истинската причина за раздялата е загубата на детето им. Двамата споделят една и съща болка, но избират да я преживеят по различен начин. Тя се нуждае от него, за да продължат да помнят заедно; той иска нов живот с друга жена, за да забрави.

Тук световете им окончателно се разделят.

Болката се оказва по-силна от любовта им. Пиесата разширява темата за любовта, но отваря и въпроса за болката и загубата на най-святото. Какво прави човек след подобна загуба? Има ли значение как е постъпил? Можел ли е да промени нещо?

„Слон в стаята“: болката, вината и паметта

В програмата беше включена и отличената с награда „Икар“ 2026 за драматургичен текст пиеса „Слон в стаята“ от Елена Телбис, представена от Театър 199. В моноспектакъла Стефка Янорова играе театрална служителка, разпитвана от система с изкуствен интелект. Целта е да се „съхрани“ възможно най-много лична информация за служителите и да се изгради техен дигитален профил в работната мрежа. Сценографията напомня изповедалнята от телевизионния формат „Биг Брадър“: в средата има стол, а малък мултимедиен екран показва образи от спомените на героинята. „Програмата“ задава въпросите си с леко роботизиран, но насърчителен глас. В началото героинята седи сред публиката, а „системата“ я избира и я повиква на сцената. Така се поражда усещането, че всеки от нас може да премине през тази „изповедалня“. Понякога между нас има повече слонове, отколкото хора.

Текстът на Елена Телбис и играта на Стефка Янорова доказаха силата на тази идея. Двете работят в очевидна хармония: с пестелив текст и постепенно разкриващ се разказ историята достига до кулминация, а емоцията избликва, предизвикана от настояването да бъде изречена истината. Дори когато истината боли, трябва да продължим да живеем с нея. Това беше представлението, което очаквах с най-голямо вълнение от целия фестивал. Бях гледала „Боклук“ преди пет години и донякъде познавах стила на Елена Телбис. Тя умее чрез диалога на видимо зрели, емоционално устойчиви и напълно земни хора да извади на повърхността най-дълбоко скритото. Сякаш самата Телбис е гласът на „програмата“, който непрестанно пита героя си: „Но защо си такъв?“ и „Как да те представя на света, ако не знам от какво те боли?“. Огледалото тук е стъпкано от тежестта на слона — отново загуба на дете. За разлика от „Деветдесет“, този път героинята е имала повече време насаме със себе си, за да анализира живота си и пътя, довел я дотук.

„Зарекох се, че няма да имам деца“, казва героинята няколко пъти в постановката.

Има ли значение какво е направила? Можела ли е да промени нещо?

Родителските усилия, дисциплината и теориите, които прилагаме, следвайки съветите в книгите, са повод за непрестанен размисъл. Границата минава между дисциплината и самонадеяността, между уважението към интересите на детето и забраната на онова, което смятаме за неправилно.

Снимка: „Слон в стаята“ | Театър 199 „Валентин Стойчев“

Когато родителят е широко скроен, дава ли добър пример?

Когато е строг, води ли детето към справедливост?

Любовта винаги ли води към уважение?

Представлението завършва с думите, които изразяват тежкото осъзнаване на героинята: „Нищо. Нищо не направих.“

Превръща ли се слонът в муха, когато най-после бъде забелязан?

Представлението остави в съзнанието ми много теми. Не бих могла да разгледам всички, но програмата на фестивала сякаш беше подбрана така, че да ни подтиква към подобни въпроси за живота. Тя ни позволява да влизаме в паралелни светове и различни гледни точки към вечните човешки теми за любовта и смъртта — и към мястото ни между тях.

Архивите и театралната памет

Освен спектакли фестивалната програма включваше и конференция на Асоциацията на сценографите, проведена на 7 юни 2026 г.

Темата беше „Архивите и театърът“ — как се съхранява паметта за театралната история и, по-конкретно, какво се случва с декорите, костюмите и реквизита след края на сценичния живот на едно представление?

В дискусията участваха проф. Мира Каланова, д-р Борис Далчев, д-р Невена Георгиева, д-р Елица Рангелова и ас. Михаела Добрева.

Снимка: (1) Facebook

В България архивирането на документацията и съхраняването на реквизита от спектакли, които вече не се играят, често са непоследователни и прекъсвани.

Кой изпълнява ролята на „пазител на паметта“?

Лекторите представиха различни методи за съхраняване на костюми и реквизит. Част от костюмите на известни български актьори са запазени и изложени в театри като музейни експонати. Но какво се случва с останалите предмети? Някои се използват отново в нови постановки, а голяма част се губят или изхвърлят, без да остане информация за местонахождението им. Историята и архивът на едно представление се селектират според тяхната предполагаема значимост, но не е ясно кой и по какви критерии я определя. В някои театри вътрешните правила дори не позволяват реквизит от една постановка да бъде използван в друга.

В свят на ускорена дигитализация все още липсва цялостен дигитален архив на българския театър.

Сред очертаните възможности беше създаването на изцяло дигитален архивен център, който да функционира и като музей на значимите исторически театрални артефакти. Необходима е и по-ясна обществена и професионална чувствителност към нуждата да пазим онова, което е било.

Асоциацията на сценографите постави добра основа за промяна в това отношение.

Остава въпросът кой ще започне и развие подобна инициатива. Достатъчни ли ще бъдат промяната на ръководства и управленски подходи, за да може идеята да се превърне в устойчива практика?

Фестивални маршрути и съвместни проекти

Подобен въпрос постави и кръглата маса „Фестивалите: творчески колаборации. Възможности за фестивални маршрути и съвместни проекти“, организирана в рамките на фестивалната програма на 10 юни.

Идеята всички фестивали в България да бъдат свързани в своеобразна „симбиоза“ и да функционират съвместно звучи привлекателно. За да се осъществи обаче, първо трябва да бъде изградена реална връзка между организаторите. Някой трябва да задвижи процеса. Беше предложена възможността за годишен билет, който да дава достъп до различни фестивали през годината. Така българските и чуждестранните зрители биха могли да откриват събития, които не са посещавали досега. Изразено беше и мнение, че фестивалите не трябва да бъдат с безплатен вход, докато други участници подчертаха, че именно свободният достъп привлича публика с ограничени финансови възможности.

Мненията и различията бяха много, но до конкретен механизъм за изграждане на съвместни фестивални проекти така и не се стигна.

Снимка: (1) Facebook

„Последната нощ на Сократ“: свобода и власт

Фестивалната програма включваше и добре познати на българската публика заглавия като „Последната нощ на Сократ“ — знаковата философска драма на Стефан Цанев. Пиесата е поставена за първи път през 1986 г. в Театър 199, а тридесет и девет години по-късно отново се появява на същата сцена в постановка на режисьора Съни Сънински. Атанас Атанасов изпълнява ролята на Пазача пред килията на Сократ, изигран от Ивайло Христов. Ирини Жамбонас е съпругата на Сократ, която се появява, за да го „спаси“ от съдбата му, и задвижва кулминацията на пиесата.

Представлението се отличава със силна актьорска игра и ясна режисьорска посока. То кара зрителя да се замисли, че дори след толкова години хората сме същите и продължаваме да търсим отговори на въпросите за свободата на човека и обществото.

„Мнозинството може да те унищожи…“

Това казва Сократ на Пазача. Двамата са разделени от желязна решетка, но именно „свободният“ е зад нея. Пазачът иска да бъде като него, дори ако това означава да заеме мястото му като затворник, но да умре с „име“ — достоен живот с достойна смърт.

Кой ще изпие чашата с отрова?

Снимка: „Последната нощ на Сократ“ | Театър 199 „Валентин Стойчев“

„Добрите и лошите са малко на брой, най-много са тези помежду им и е най-важно те след кого ще тръгнат.“ Чрез художествения си текст Стефан Цанев формулира едно от основните противоречия на политиката и обществото днес. Живеем в демократична държава, която представя свободата като достъпна, но не всеки поема лична отговорност за нея. Често бъркаме демокрацията със свободията и тръгваме след онези, които ни предлагат най-видимата илюзия за свобода.

Какво е най-добро за едно общество? Как бихме могли да живеем истински свободни? Толкова различни ли са Сократ и Пазачът? Те сякаш въплъщават два противоположни принципа — единият на човека, другият на системата. На моменти обаче сменят ролите си, преносно и буквално. Понякога в Пазача се появява човечност. Той изпитва към Сократ възхищение и симпатия и иска да бъде като него.

Разрушаването на тази илюзия настъпва, когато съпругата на Сократ измисля план да го измъкне от затвора. След поредица от недоразумения тя и Пазачът остават затворени в килията, а Сократ се оказва отвън. Възползвайки се от ситуацията, Пазачът изнасилва жената пред очите на съпруга ѝ. Жестокостта се появява внезапно, без чувство за вина и без видими последици. Системата се изправя срещу човека.

Дори малката власт на пазача над затворника поражда усещане за привилегия и безнаказаност.

Какъв тогава е манталитетът на обикновения гражданин? Прави ли те по-свободен опитът да се абстрахираш от постоянно внушаваната ти „незначимост“?

И тук залата беше пълна. Публиката заедно се смееше на героите и на техните понякога примитивни и наивни представи за живота. Именно затова всички усетихме рязко момента, в който пиесата пое драматичен обрат и показа на какво са способни хората. Тя напомни и колко усилие и дисциплина са необходими, за да не последваш мнозинството.

През фестивалните дни представления като „Последната нощ на Сократ“ и „Викове от отвъдното“ на Стоян Радев изправиха зрителите пред неудобната истина, че човешката природа все още не е напълно подготвена за свободата — не само от системата, но и от собствените си саморазрушителни пориви и действия.

Паралелната програма: „Нишката“

И тази година фестивалът имаше паралелна програма. Мим-формацията „Жар театър“ представи уличния спектакъл „Нишката“ на площад „Независимост“, пред фонтаните. Енергични артисти, огромни кукли, управлявани от няколко актьори, и мултимедия разказаха ретроспективно живота на едно момиче, което пораства, превръща се в щастлив млад човек, наслаждава се на живота и вярва в него. За мен посланието на представлението беше: „Живей по-леко, не бързай — има сила над теб, която те пази.“

Снимки: личен архив

Фестивалът като богатство за Варна

Представленията на Варненския театрален фестивал преминаха при препълнени зали и нестихващи овации. Варненската публика е гладна и жадна за култура. Организацията, програмата и фестивалният дух бяха на високо ниво. От фестивала има какво да се научи както в организационно, така и в медийно отношение. По мои наблюдения филмови фестивали с богата история като „Златна роза“ и „Любовта е лудост“ привличат значително по-слаб интерес, въпреки че качеството на продукциите и филмите е високо.

Изкуството е не само забавление, но и лек за душата — истина, изречена с други думи и видяна със собствените ни очи. Варненският театрален фестивал е богатство за града. Докато има живот, ще има театър.

Снимка: Facebook

Мира Гайдарова e актриса и пърформър, работеща в областта на театъра, физическия театър и съвременния пърформанс. Родена е на 31 март 1994 г. във Варна, България.

Завършила e специалност Theatre and Professional Practice в Coventry University, Великобритания (2013–2017). Обучението й включва работа в областта на физическия театър, site-specific пърформанса и съвременния танц. Допълнително e участвала в обучение по физически театър в Берлин с Мина Тинабури и Улрих Ернит.

Работила e в театрални и филмови проекти в България, Естония, Германия и Великобритания. Участвала e в продукции като Mowgli (Must Kast Theater), Hingede ÖÖ (G9 Theatre Company и Tartu Uus Theatre), както и в късометражните филми Tomorrow Island и Calling for Sanity. Създава и собствени сценични проекти, сред които спектакълът Future, представян на фестивали и сцени в България.