проф.д-р Антония Велкова-Гайдарджиева

Тихият лукс

„Морско казино“ във Варна е не само архитектурна перла, градска емблема, увеселителен център от столетие насам, за чиято история няма да става дума в настоящия текст. През последното десетилетие, след като беше генерално реновирано и буквално възкресено от разрухата, позната не само като заглавие-метафора от романа на Владимир Зарев, а като общ знаменател на битието ни от периода след демократичните промени, като крещяща реалност, която трудно можем да преодолеем – „Морско казино“ се преобрази в културно средище, в алтернативна духовна институция. Искам да кажа, че фокусът в дейностите на този „черноморски бисер“, както би се изразил Патриархът, се е изместил – от курортното, развлекателното към културно-събитийното, духовно-сетивното. При това – с присъщия за Варна светски блясък, „тих лукс“, класическа елегантност и европейска модерност.

За местната културна среда

Винаги ме е плашила самодейността. Не само в изкуството. Като историк на литературната критика, т.е. на естетическото самосъзнание на литературата, и като портретист на едни от най-ярките „арбитри на естетическия вкус“ у нас добре зная, че във всички времена от историята на българския духовен живот битката между „вестникарстващата пошлост“, „жалката некултурност“ , халтурата, от една страна, и култивирания вкус, професионалните критерии, образцовостта във всички полета на творческото визионерство е с много висок залог.

Разбира се, битката продължава и днес - и с още по-голяма сила в контекста на властова институционализация на явлението графомания в различни сектори на градската култура. Самият факт, че Общината раздава награди или финансира проекти на често пъти самозвани, особено писатели, но и музиканти, артисти или на такива, които удовлетворяват масовия вкус, е показателен за хората, работещи в общинската администрация. Липсата на експертност (а те се назначават именно като експерти), на извоюван с отстояване на тези и критерии публичен авторитет; липсата на диалог с доказали се в различните сфери на изкуството фигури и обратно, контактът с всекидневните блюдолизци, кръстосващи по многобройните етажи на общинската власт, води не само до тъжни равносметки, а до пагубни последици за духовната среда на съответното селище. Маломерността, графоманията и манията, комплексарското самочувствие на посредствеността не просто тържествуват в публичното градско пространство, а финансово се облагодетелстват. Организираната, институционализираната посредственост в творческите среди, сраснали се с общински дирекции, зам.-кметове, секретарски постове и пр. е резултат на престъпно безхаберие. Но за съжаление те формират духовния микроклимат на съответния град, „организират“ културния живот. За да се наложи провинциализмът в най-пошлите му проявления, за да се превърне в „нормална“ среда с културновластови кредит на доверие.

Средище на локалното като универсално

Но, както знаем, изкуството, респективно културата, като автономно поле притежава собствени саморегулативни механизми, които няма как да не дадат отпор, изграждайки алтернативните светове на ума и духа. Като такова пространство се утвърди комплексът „Морско казино“ – Варна, което само за 12-те месеца на 2024 г. се превърна в център на десетки събития – от представяне на изложби през премиери на книги и театрални спектакли до прожектиране и обсъждане на филми. При това „Морско казино“ е именно „хетеротопичен“ комплекс – в него няма един-единствен център. В център се превръща онази зала, галерия, градина, салон, където се случва съответното творческо действо. Като неизменно – независимо дали се експонираха със специална беседа картините на култовия Димитър Казаков – Нерон, или се играеше провокиращият дълбоки народопсихологически, етически, философски, социокултурни размисли спрямо периода на урбанизиращото се българско общество моноспектакъл на актьора Илиян Марков „Дърво без корен“ (по разкази на Н. Хайтов); или пък се представяше предизвикващият искрено „естетическо емоциониране“, би казал д-р К. Кръстев, музикално-поетичен спектакъл на актрисата Елена Петрова, посветен на безспорни автори от историята на българската любовна лирика – всички тези събития издигаха локалното към универсалното.

Дори от имената, споменати на prima vista, личи високият критерий при избора на артисти, които да се изявяват на сцените на комплекса. Въпреки че „изначалното“ предназначение на тази морска „резиденция“, както подсказва и нейното име, предполага масовостта, ширупотребата, управата на „Морско казино“ успява да намери онази допирателна между елитарно и популярно, интимно и публично, сетивно и рефлексивно, емоционално и интелектуално, за да изпитат варненци удоволствието от това, че са поданици на своето съвремие и на една модерна, отстояваща българските и европейските художествени ценности морска столица.

Въобще главна стратегия на собствениците на този зареден с  артистизъм, витаещ във въздуха, поливалентен културен градски топос е: „… да се образоват щастливи граждани, готови да черпят от своето време съкровищата, които крие, и да им се наслаждават“.[1] И още – те изповядват онази философия за света, която: „… наред с романа, поезията, театъра, живописта и музиката – е способна да подсили живота, да му придаде плътност и дълбочина“.[2]

Тъкмо чрез музиката, живописта, театъра и поезията „Морско казино“ във Варна конструира алтернативен свят с други, отвъдделнични ритми, с невидими нишки, свързващи варненци и техните гости с различни професии, статус, възраст – в общност, отстояваща ценностите на високата градска култура. За това, разбира се, допринесоха спектакълът на Диана Дафова „Танцът живот“ и най-вече благотворителният спектакъл „Будители и бодили“ на Елена Петрова, която в Деня на народните будители по неподражаем начин – с проникновение, с пресъздаващ най-дълбоките пластове на стиха тембър – представи надживели бурите на историята лирически шедьоври на деветима родни класици, представители на различни периоди от живота на българското слово, но и разказа на публиката позабравени или почти неизвестни биографични сюжети на избраните от нея творчески персони. Тук непременно ще подчертая високия поетически вкус на актрисата, която с „тихите“, но драматични модулации на гласа, със спиращите дъха паузи, с вживяната влага в очите, с дискретните жестове на ръцете направи великолепен съвременен прочит на лирически образци от Ботев до Станка Пенчева. И така тя отново интерпретира онези автори от българския литературен канон, които са: „… изразили най-добре неизменното в човешката ситуация“.[3] За да пропътуваме чрез проницателно артикулираните им вечни думи през най-важните въпроси на човешкото битие. Онези, които не спират да дълбаят съвестта и душата…

Мисия и каузи

И като споменах, че спектакълът беше благотворителен в полза на децата със специални нужди в кв. „Аспарухово“, не мога да не отбележа създадената от организаторите конкретно за събитието атмосфера – едновременно празнична и интимна, приповдигната и съзерцателна. Оставаше се с усещането за един, ако мога така да се изразя, съборен уют. Защото гражданите, повечето от които не се познаваха помежду си (макар че присъстваха и цели фамилии), седнали на изискано подредените кръгли маси, съграждаха единна общност, белязана от магията на изкуството в името на благото на другите.

Все пак става дума за Морско казино – пространство, в което емоционалната и интелектуална ангажираност на ума и сетивата върви ръка за ръка с удоволствието от отпитата глътка вино. Знаем, че тъкмо от сътрапезничеството тръгва общуването между хората. Помним – и от Вазовия роман „Под игото“, и от Елин-Пелиновия цикъл с разкази „Под манастирската лоза“, да речем, че там, около трапезата, се коват общосподелимите ценности, изричат се вековните мъдрости, прозират се екзистенциалните истини. Но най-вече – около трапезата се събират „всяка възраст, класа, пол, душа“. Трапезата е място за събеседничество, за споделяне на породените въпроси и асоциации от изложените в галерията стъклописи на Кристина Кръстева или картини на д-р Тонка Калоферова; или пък от прозвучалите красиви мелодии, изсвирени на кавал от учителя в Широка лъка Дамян Йорданов, затрогващи душата.

Хората обичат, казва в едно от своите микроесета Хавиер Гома Лансон: „… да се събират около добре подредена маса, защото удоволствието да си седнал в компания е вид празник на живота“.[4]

В крайна сметка „Морско казино“ с изисканите си, конципирани съвсем съзнателно в различен стил, зали, салони, галерии представлява своеобразно синтетично пространство, в което естетическите вкусове и качества влизат във взаимодействие помежду си, за да създадат усещането за цялост, за хармоничен естетически свят. За да можем: „… чрез специфичното емоционално съзерцание – да се поддадем на очарованието и красотата на конституирания „естетически обект“[5] - без значение дали става дума за представения фентъзи филм „Бандата на Банши: рецепта за магия“ на режисьора Ангел Георгиев, който по-късно получи специална награда в Кан, или за поредицата от концерти Candelight Concerts, основани върху идеята „музика на свещи“. Силно въздействащ беше още първият от тях, прозвКъм сайтаучал в Коледната нощ с музиката на Вивалди не само на фона на запалените свещи и идващите от тях светлинни отблясъци, но най-вече на фона на вътрешния пламък, озарил лицата на слушателите.

Отново ще подчертая: голяма част от културните събития в този морски архитектурно-творчески ансамбъл са обвързани с благотворителни каузи. Защото: „… поезията, музиката, архитектурата, реториката и философията са колективни дейности и трябва да допринасят за доброто, приятно общуване. Тук не важи романтическото aut-aut (или-или), което те принуждава да избираш между красивото и полезното. Обратното, гръцкият идеал за kalos kagathos обединява красивото с доброто, справедливото, полезното и святото“.[6]

И най-важното – с външната (материалната) и с вътрешната (духовната) естетика, отстоявана от „Морско казино“, комплексът се откроява като алтернативен Дом на изкуствата, в който, след като прекрачиш очертанията му, се съпричастяваш с: „… нещо, което като че не принадлежи на живота ни, а същевременно толкова много го обогатява и му придава такъв допълнителен смисъл“.[7]

И ето – от 1 ноември 2024-а отмина половин година, но  прочетените тогава изкусно, с развълнуван изповеден тон и с артистичен финес стихове на Станка Пенчева от „Чай от мащерка“ някак останаха да светят в съзнанието ми, да топлят душата ми:

            Когато те изпращам до вратата,

            кажи:

            „Благодаря за топлината“.

Естетическото преживяване на 1 ноември прехвърли личната история, за да прерасне в размисъл за „най-важните неща“…

Ще завърша със следното – с течение на времето, стъпка по стъпка, сезон след сезон, година след година „Морско казино“ възпита своя аудитория – с широки хуманитарни хоризонти, с взискателен вкус, с гражданска съпричастност. А това са варненци и техните гости, които имат самочувствието, че тъкмо в „Морско казино“ споделят поданичеството си в страната на елегантността.[8]

Защото: „Когато се събират не по чиста случайност, а в отговор на предшестващ повик, присъстващите съставят публика. А публиката с най-високо съзнание за себе си е онази, която мобилизирано призовава Музата да се материализира пред погледа на всички и да излее върху им порой от сладките си дарове. Ако изкуството го постига, най-естественото, най-правилното, подобаващото е публиката да избухне в ръкопляскания, защото ръкопляскането е телесното отпразнуване на чудото на изкуството“.[9]

[1] Гома Лансон, Хавиер. Философия за света. Събрани микроесета. С., 2021, с. 10.

[2] Гома Лансон, Хавиер. Философия за света. Събрани микроесета. С., 2021, с. 10-11.

[3] Гома Лансон, Хавиер. Философия за света. Събрани микроесета. С., 2021, с. 143.

[4] Гома Лансон, Хавиер. Философия за света. Събрани микроесета. С., 2021, с. 155.

[5] Ингарден, Роман. Естетическото. С., 2000, с. 104.

[6] Гома Лансон, Хавиер. Философия за света. Събрани микроесета. С., 2021, с. 201.

[7] Ингарден, Роман. Естетическото. С., 2002, с. 106.

[8] Според Хавиер Гома Лансон да бъдеш елегантен, означава да отстояваш внимателен избор – Вж.: Гома Лансон, Хавиер. Философия за света. Събрани микроесета. С., 2021, с. 196.

[9]Гома Лансон, Хавиер. Философия за света. Събрани микроесета. С., 2021, с. 226.

Със съдействието на Програма КРИТИКА на Национален фонд КУЛТУРА.

Антония Велкова-Гайдаржиева е професор по История на българската литература от Освобождението до Първата световна война и по История на българската литературна критика във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Авторка е на десетки статии и студии, а също и на книгите: „Българска литературна критика и митотворчество (д-р К. Кръстев, Б. Пенев, Вл. Василев)“, 1999; „Посмъртното слово като феномен на българската култура“ (в съавт. с Елена Налбантова), 2000; „Литературнокритически прочити“ (Паисий Хилендарски, Хр. Ботев, Захари Стоянов, Ив. Вазов, П. П. Славейков, П. К. Яворов, Т. Траянов, Д. Дебелянов, Г. Милев, Ел. Багряна, Н. Хайтов, В. Попов, А. Германов), 2002; „Васил Пундев и българската литература. История. Критика. Класика“, 2007; „Списание „Художник“ и литературата“, 2011; „Иван Мешеков: или достоянията и зрелостта на литературната критика“, 2012; „Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов“, 2017; „Четири гласа за поета и критика Пламен Дойнов“, съавтори: Антоанета Алипиева, Митко Новков, Михаил Неделчев, 2019 и др. Носителка е на Университетската награда за млади учени (2001); на Литературната награда „Дъбът на Пенчо“ за принос в модерната българска литература и в изследването ѝ (2008); на Националната награда за литературна критика „Иван Радославов и Иван Мешеков“ (2013), на Годишната литературна награда на Портал Култура в категорията „Хуманитаристика“ (2018).