Екипът на отличения филм със Златна роза. Личен архив

Между липси и надежди

Елица Матеева

42-то издание на фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ отдавна е в архивите на миналото - мнозина със сигурност са забравили кой се оказа пълнометражният победител тази година. Разделяйки се с нея в очакване на 2025, предвещаваща крехкото битие на бъдещето ни, оценките за състоянието на фестивала придобиват сурови и строги контури. Един от основните проблеми на „Златна роза“ в последните години е липсата на публика. Да приласкаеш варненския зрител да попадне на фестивален български филм е трудна задача за експертите, но пък последните могат да си водят бележки от кампанията на филма „Гунди-Легенда за любовта“. Донякъде участието на Мария Бакалова в „Триумф“ и Наум Шопов в „Без крила“ запълни празните пространства в зала 1 на Фестивален и конгресен център – Варна. Друг важен проблем се оказа тематичният дефицит на идеала за промяна в новите български филми. Наскоро в социалната мрежа режисьорът Константин Божанов написа: „Търся спешно български филм без погребения, болници, баби в порутени села, жалейки, мъже с набраздени чела, които гледат замислено в празнотата - никой не знае за какво мислят, но със сигурност е нещо дълбокомислено - или отронват някоя друга философска сентенция, преди да запалят цигара, и неизменните панелки. Пустите панелки! Ако намерите такъв, пишете ми.“. Шегата на Константин Божанов предизвика интересни размисли след приятели, но тя коментира сюжетния дефицит, а без добри истории не може – не сме прерязали пъпната връв с прехода и предпочитаме да сме изгубени в транскрипцията му. Малък бе и интересът сред варненската публика в представянето на различни автори, изследващи съвременното българско кино и техните нови книги „Между два кадъра“ на Деян Статулов, „Иван Черкелов. Портрети, разговори, рецензии, спомени“ – съставител Геновева Димитрова, „Иван Черкелов. Сценарии“ – съставител Ирина Черкелова, „Посланичката“ и „От какавидата до пеперудата. Незаснето“ на Людмил Тодоров - ако не бяха самите изследователи, съставители, издателите и техните колеги, които да отчетат присъствие по време книжните премиери, фестивалът щеше да се окаже твърде безхарактерен домакин на литературните премиери.

По отношение на пълнометражната конкурсна програма обръщам внимание на онези филми, които не бяха отличени, но пък показаха качества в общуването с публиката.

„Отговор на всички въпроси“

Димитър Коцев-Шошо. Личен архив

Режисьорът Димитър Коцев-Шошо от дебюта си „Лора от сутрин до вечер“ до последната си творба ни предлага среща с хаотичния свят на младите, онези, които не разбираме, но пък е прекрасно, че те не искат да приличат на нас. Филмът е комедийно-романтичен градски магически реализъм, излъчващ хъшлашката фантазия и свободата, безцеремонно нахлуваща в живота на героите. В „Отговор на всички въпроси“ младостта и старостта намират своя точка на пресичане в идеята, че живот без любов е скучна работа. И ако момичетата във филма търсят опората и сигурността в нещо или някой, който е невидим за нашите сетива, не трябва да се притесняваме, а да си припомним мисълта на Екзюпери, че най-хубавото се вижда само със сърцето.

„Клас 90“

Личен архив

Пълнометражният дебют на Бойко Боянов е много добро попадение в конкурсната програма, защото безпогрешно диагностицира същността на битието ни, макар и през смеха, предизвикващ сълзи. Срещата на съученици не е нещо необичайно за живота, но пък сценарият като конструкция показа желязна логика – оценките в училище нямат никакво значение, когато материалното предопределя постъпките. В колективния портрет на едно поколение се отразяват силуетите на изгубени илюзии, надежди и мечти. Станислав Тодоров - Роги и Бойко Боянов като съсценаристи на „Клас 90“ са осъзнали същността на проблема, влагайки своя жизнен опит – 90-те се оказаха годините, в които всички се надявахме, че демокрацията ще ни направи по-добри и ще настъпят дългоочаквани промени. Уви, демокрацията за поколението на филма, а може би и за всяко друго се оказа новогодишен фойерверк. „Клас 90“ заслужаваше награда за дебют, поради добре изградената фабула, добрият действен ритъм на разказа, пълнокръвната игра на изключително различен като натюрел актьорски екип (Юлиан Вергов, Параскева Джукелова, Стефка Янорова, Любомир Нейков, Роберт Янакиев, Надя Конакчиева, Стефан Денолюбов, Биляна Петринска, Георги Златарев, Катрин Йене, Людмила Митева, Елена Атанасова).

„Без крила“

Последният филм на режисьора Ники Илиев е увлекателна история за отстояването, за борбата и преодоляването на ограниченията, социалните стопъри. Биографичната спортна драма за параолимпийския шампион Михаил Христов вълнува. Режисьорът вероятно се е вслушвал в препоръките на българската кино критика по отношение на предишните си филми и в „Без крила“ ни предлага зрял подход на работа с драматургия, актьори. Ники Илиев е заснел филм с кауза, при това с добре развит разказ.

„Преди да забравя“ е може би най-ощетеният от журито филм, защото в него има всичко, което го прави филм с характер. Жанрово е добре позициониран, с грижливо обмислена режисура, психологически оправдано извеждане на поведението на главния персонаж Стоян, страдащ от напредваща деменция. Прекрасни съвременни примери, коментиращи болестта има, припомнете си „Бащата“ (2020) с Антъни Хопкинс, „Все още Алис“ (2014) с Джулиан Мур, „Айрис“ (2001) с Джуди Денч и Кейт Уинслет и др. „Преди да забравя“ ще се разпространява в киносалоните от средата на януари 2025 г. и българските зрители ще имат възможност да се насладят на играта на Иван Савов като Стоян, както и на талантливите негови колеги Александра Димитрова, Рая Пеева, Никола Мутафов.

Филмът е звучи автентично по отношение на преживяванията, предлага трогателна история, заредена с чувства – дъщеря предприема последното пътуване на своя болен баща, за да се види с всички близки. „Преди да забравя“ въздейства заради просветляващото си послание, че страданието може да ни обедини и направи по-съпричастни към чуждите болки.

Иван Савов в „Преди да забравя“

Отличниците от пълнометражното кино

„Триумф“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов с Маргита Гошева и Мария Бакалова в главните роли грабна Голямата награда „Златна роза“. Въпреки оригиналността му и силата на идеята да ни въведе в глупостта на разпадащата се тоталитарна система, филмът на режисьорското дуо не успя да избяга от схемата на скеча, а играта на Мария Бакалова не се раздели с клишето за нефелна тийнейджърка с развинтена фантазия. След силните филми на Кристина Грозева и Петър Вълчанов: „Урок“, „Слава“, „Бащата“, макар и да се смях на „Триумф“ от сърце заради причудливите и абсурдни ситуации около тайната военна мисия „Царичина дупка“, провеждана през 90-те, „Триумф“ не успява да се възползва максимално от възможностите, на реалността, задала параметрите на сюжета.

Мария Бакалова в „Триумф“. Личен архив

Безспорно Павел Веснаков продължава да стои стабилно в авторските си търсения и „Безветрие“- вторият му пълнометражен филм заслужено се отличи с наградата за режисура, награда „Варна“, награда на младежкото жури. Филмът продължава търсенията на режисьора по посока на темата за бащата и блудния син, но в „Безветрие“ отчетливо се откроява изострената сетивност на режиьсора – нашето битие е лишено от истински вълнения. Впрегнато в консуматорския манталитет на шаблонното, обществото е лишено от истински чувства, а за да намерим път към себе си, вероятно трябва да провокираме персонално любопитство към миналото и корените – непосилна задача в условията на социален разпад. Александър Трифонов бе актьорът, който си тръгна с награда „Златна роза“ за изпълнението си във филма „Клопка“ с режисьор Надежда Косева. Познат от филмите на Иван Черкелов, тук Александър Трифонов е неузнаваем с набраздено като географска карта лице, но остава с неповторимо сияние в погледа.

Александър Трифонов в „Клопка“. Личен архив

„Клопка“ е вторият филм на Надежда Косева, отличаващ се от дебюта й „Ирина“ като внушения и метод на работа. Филмът се откроява с етическия си наратив – това е история за екологията в природата и в душата ни. „Клопка“ ни подарява надежда, че все пак някъде около нас има честни хора, които плащат висока цена, за да бъдат себе си.

Тъй като сериалите и късометражният формат все още са неразпознаваеми като артистичен дразнител от варненската публика, ще спестя наблюденията си за тях. В тази област има добри образци и е хубаво, че те се развиват и обогатяват с качества. Това, което не бих искала да пропусна е поредният скандал - изключването на българо-испанската продукция „Любен“, въпреки одобрението на селекционната комисия. Много се писа по случая, но в същината си той е показателен пример за това, че когато партия, започва да определя поведението на фестивал с традиции – нещо, което преди около 40 години познавахме като цензура от машината на друг режим, промяна няма и едва ли тя ще бъде приоритет на организаторите на „Златна роза“.

Публикацията се финансира по Програма „Критика“ от Национален фонд „Култура“ в рамките на Проект „Фестивална академия - Варна“. 

Елица Матеева е завършила „Театрознание“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и е специализирала „Театрална режисура“. Член е на Обществото на независимите театрални критици в България, а също и на Международната организация на театралните критици IATC. Автор е на три книги, свързани с киното и театъра. Ръководител е на киношколата „Братя Люмиер“ към Общински детски комплекс в родния ѝ град Варна. Д-р по кино, със защитена дисертация в НБУ, посветена на „Догма 95“ и рефлексиите на манифеста върху съвременното българско кино. В момента подготвя своята четвърта книга, чийто предмет на изследване са киноманифестите. От есента на 2024 Елица Матеева преподава теория и история на киното в Театрален колеж „Любен Гройс“ – Филиал – Бургас.